Чуждо творчество

Аз горе долу съм фенка на Недялко Йорданов - Песен за антракта...някога някога Абе..всички! Особено за младоста, староста и пр. XP

Стихотворението, което ме зарежда е на Робърт Бърнс - в цъфналата ръж =] Последният куплет ми е любим... Сега...като се разбъркам в гугъл почвам да се влюбвам различните думи... например:

Ще дойда тихо, кротко ще приседна,
ще вперя в мрака поглед да те видя.
Когато се наситя да те гледам
ще ти целуна и ще си отида.
на Никола Въпцаров. - написано за жена му часове преди да го застрелят.

Част от стих на Пушкин:

Душе настало пробужденье:
И вот опять явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

И сердце бьется в упоенье,
И для него воскресли вновь
И божество, и вдохновенье, /първият куплет е много вероятно всички да го знаете./
И жизнь, и слезы, и любовь.

Възможно най-уникалната поезия, която съм чела, е на Хайнрих Хайне - едно от нещата, заради които се радвам, че говоря немски.

Die Lore-Ley

Ich weiß nicht was soll es bedeuten,
Daß ich so traurig bin;
Ein Märchen aus alten Zeiten,
Das kommt mir nicht aus dem Sinn.

Die Luft ist kühl und es dunkelt,
Und ruhig fließt der Rhein;
Der Gipfel des Berges funkelt
Im Abendsonnenschein.

Die schönste Jungfrau sitzet
Dort oben wunderbar;
Ihr goldnes Geschmeide blitzet,
Sie kämmt ihr goldenes Haar.

Sie kämmt es mit goldenem Kamme
Und singt ein Lied dabei;
Das hat eine wundersame,
Gewaltige Melodei.

Den Schiffer im kleinen Schiffe
Ergreift es mit wildem Weh;
Er schaut nicht die Felsenriffe,
Er schaut nur hinauf in die Höh.

Ich glaube, die Wellen verschlingen
Am Ende Schiffer und Kahn;
Und das hat mit ihrem Singen
Die Lore-Ley getan.

Heinrich Heine

хм..

преводи на Хайне има тук, причината да не ги дам в първия пост е мнението ми, че оригиналния немски текст е на много по-високо ниво от превода. В превода винаги се губи нещо, знаете.

Ето един куплет от 'Русь' на Сергей Есенин:

Но люблю тебя, родина кроткая!
А за что - разгадать не могу.
Весела твоя радость короткая
С громкой песней весной на лугу.

Я люблю над покосной стоянкою
Слушать вечером гуд комаров.
А как гаркнут ребята тальянкою,
Выйдут девки плясать у костров.

Загорятся, как черна смородина,
Угли-очи в подковах бровей.
Ой ты, Русь моя, милая родина,
Сладкий отдых в шелку купырей.

292 песен, от Франческо Петрарка - "Песенник".

Блестящите очи, ръцете, рамената;
изящните ръце, които аз възпях
и за които тук и себе си презрях
и станах отчужден и странен за тълпата;

златистите коси, походката позната
и веселият звън на ангелския смях
изчезнаха, уви, и стана шепа прах
това, което в рай превръщаше земята.

А аз останах жив! Скърбя и стена гласно -
безплътен платноход сред бурята - лишен
от ясната звезда, която любя страстно.

Това е може би последната ми песен!
Предишният поток заглъхва пресушен
и песента ми днес е само стон несвесен...

like a clock whose hands are sweeping
past the minutes on it's face
and the world is like an apple
whirling silently in space
like the circles that you find
in the windmills of your mind.



авторът на това ми е напълно неизвестен - написано е на корицата на скицника на майка ми; самата тя представлява снимка на акварел на залез над заснежено поле с вятърни мелници ... ефектът от комбинацията е зашеметяващ.

Няма как да не го пусна, обожавам го. Творение на един от най-добрите ми приятели, на които винаги съм се възхищавала. =] И ми носи хубави спомени...

Когато вечер се отпускам и гледам към звездите,
всеки път се питам защо, защо не спите?
Всеки път се вглеждам във небесата,
мистерията им прави ме мечтател.

Когато вечер се отпускам, мечтая си за тебе
и благодарен съм, че още си до мене!
Живота си със тебе старателно чертая,
със палитрите вълшебни, палитрите на рая.

Lasimaalus написа:

like a clock whose hands are sweeping
past the minutes on it's face
and the world is like an apple
whirling silently in space
like the circles that you find
in the windmills of your mind.



авторът на това ми е напълно неизвестен - написано е на корицата на скицника на майка ми; самата тя представлява снимка на акварел на залез над заснежено поле с вятърни мелници ... ефектът от комбинацията е зашеметяващ.

това е The Windmills of your mind на Sting (: (всъщност има и много други версии, не знам чий е оригиналът)

Joker написа:

Lasimaalus написа:

like a clock whose hands are sweeping
past the minutes on it's face
and the world is like an apple
whirling silently in space
like the circles that you find
in the windmills of your mind.



авторът на това ми е напълно неизвестен - написано е на корицата на скицника на майка ми; самата тя представлява снимка на акварел на залез над заснежено поле с вятърни мелници ... ефектът от комбинацията е зашеметяващ.

това е The Windmills of your mind на Sting (: (всъщност има и много други версии, не знам чий е оригиналът)

благодаря много

Леле..да видим как ще се справя със Смирненски..по памет..хм.

"Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът.
Тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
Глъхнат сградите.Зловещо гледа всяка
с жълти, стъклени очи.
Заскрежената топола-призрак сякаш
в сивата мъгла стърчи."-това е толкова прекрасно цялото..

Сега вече Вапцаров, бите:
"Но да умреш, когато се отърсва
Земята от отровната си плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен, да, това е песен."-омс, едно от любимите ми..

Айде и аз да се вредя със нещо на Пушкин...обичах го като малка..

"Унълая пора!Очей очарование!
Приятна мне твоя прощальная краса..
Люблю я тихое природъ увядание,
В багрец и золото одетъе леса,
В их сенях ветра шум и свежее дъхание,
и мглой волнистою покрътъ небеса.
И редкий солнца луч, и первъе морозъ,
и отдаленъе седой зимъ угрозъ."



Ако съм сбъркала нещо на Вапцаров кажете да едитвам...знам си паметта..хД(за Пушкин съм сигурна)

Тихо -
както вали.
Тихо -
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо -
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува - и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите... И рибите се плашеха.
И рибите живееха... И някъде
из дъното - сарматско - на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени...
...Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
О, рибите живееха... Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето - нашата
съдба на ужасени победители...
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме... Не бързайте,
лъчисти вий - нежни, да излизате.
Не знаете вий - откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме...
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий... Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни -
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали - единствено
любовното ни чувство е останало -
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли - носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика - над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си...)
...Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме -
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата -
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените... Скока им над Думите.
Езика на телата - и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.


Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха - разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките...
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо -
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.

Фотев

Алпийските вършини с леден поглед
намръщено се взират към Лагорн,
о чийто цветни брегове морето
се гали и со ромон тих им шепне
най-свидните си блянове, родени
в таинствените негови недра.
Вей тих вечерник, песен насамотен
рибар отнейде с себе си понесъл;
а надалеч, към дрезгавия запад
разпръснати, рой бели ветрила,
подобно леки пеперуди, тънат
на небосклона в огнените скути.


По стръмний бряг дружина чужденци
се спущаха, подзели буйна разпря.
Един от тях, комуто во очите
бе сякаше огледано небото,
към другите извърнат проговори:
"О, вярвайте, честит е само онзи,
сърцето на когото е олтар,
де пламъка на истината грей -
и осветлява разумът." През реч
преварил, други се обади там:
- Блян на поета! Истината в него
е враг на всяка истина в живота.
Во истини що из сърце изхождат,
намит щастье и наслада само
на мисълта безкръвните аскети...
Бъди Монблан! На висини възмогнат,
обвий се с лед и с леден поглед гледай,
това под тебе в мрака що гъмжи. -
Но, в него взрян, ръка подигна Шелли -
на горди думи с по-горд отговор:
"Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз.
На слънцето лучите, чойто чело
що милват - искам с отблеска им аз
да стопля туй, което смръзва той!...
Туй който иска, нека дойде с мен.
Към всякой връх по стръмен път се ходи
и не една въздишка, не едно
натякванье водача ще да чуе,
от пътници, по него що вървят;
но що от туй? Exselsior! Сами
те благодарствен поглед ще обърнат
към тебе - с теб на висини възйети."

..

Пак бяха сбрани всичките другари
на морский бряг. И сбрани бяха те
пак да изпращат Шелли - но сега
за сетен път - на път към вечността.

Морето бе на пясъчния бряг
изхвърлило избраната си жъртва: -
на ниска клада сложен, буен плам
обгръщаше останките му смъртни.

В дълбока скръб, безмълвно там стояха
другарите, унесени през мисли
во онзи мир, во който през живот
бе погледа му вдъхновен обърнат.
Амфора во ръка еди издигнал,
от час на час обливаше мъртвеца
со благовонно вино - и подзети
отново жадно пламнали езици
обжегваха безжизнения труп...

От вятъра отвяван, към морето
се черний дим разстилаше полека...
Огънят свърши своята отреда -
на пясъка лежеше супа пепел
с петна червено-тъмни; тук-таме
береяха се кости.

Изведнъж
към пепелта един се спусна бързо
и грабна из жаравата гореща
опазен къс от трупа. Разтреперан
издигна той ръка си обгорена -
трептеше там сърцето на поета.

----------------------------------

На гробищата протестантски в Рим,
при урната на Цестия, лежат
сърцето и световний прах на Шелли.
Сребрист ясмин над гроба му расте,
и пази сянка с тъмните си листи
над мряморната плоча с златен надпис
Cor cordium - Сърцето на сърцата.
- Не е смъртта за него смърт. Пренесен
в друг мир, живей той в нашите сърца
и пази там, като весталка, чистий
вълшебен плам на вечната любов.



(Из "Сърце на сърцата" - П.П.Славейков)

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.


Те пият... В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.


Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е път.


Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.


А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...


Те пият и пеят... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

Ще те боли все повече.
Ще изтънее в писък песента
от прединфарктните синкопи
на сърцето ти.
Ще губи смисъл времето...
Ще шепнеш полудял
молитва за болката.
Но не да спре —
да продължава.
Ще се гримират всички маски
с плач.
Ще почне клоунадата.
Прости на всички врагове,
но на приятелите не прощавай!
Ще дърпа болката (изкусен кукловод)
конците на живота
и някой ще повярва,
че е театър.
Дори илюзията да умре,
ти ще си жив,
защото с болката се надживява
до следващия път,
до следващата нощ,
до някое от следващите ни предателства






Ще попиташ защо вместо мен тази нощ си сънувал
само стъпкани, мокри, крайречни треви.
Сякаш някой във някакъв бяс е целувал
с луди устни земята. И от устните още боли.

И на никой не му е нужно някога да научи,
че не си искал да превърнеш любовта ми в тръстика.
В скута ми, вместо нашия син, твоята тайна суче,
а в очите й ме е страх да надникна.

Откъде тая есенна тръпка в косите ми?
Може би така ще съм по-различима.
Във съня ти ме нямаше, дори под тревите...
А в живота ти — като мъка ме има.

Някой ден без да питаш от някого ще научиш,
че съм си тръгнала — да те спася от обичта си.
И са ме видели с треви да превързвам
охлузеното коляно на щастието.


Яна Кременска, просто нямам думи.