My thoughts

Заглавие: My thoughts Пет Яну 15, 2010 9:14 pm

#Вървях през парка и си мислех за миналото.
Спомних си за веселите моменти с Теди.Даа,тя беше най-слънчевият човек,когото познавах.Летните нощи седяхме на тревата и брояхме звездите.Пожелавахме си по едно желание и след това си обещавахме нещо една на друга.Бяхме само двете.Нямаше омраза,нямаше война.Нямаше различия между нас.Каквото едната,такова и другата.Родителите ни нямаха шанс да ни разделят.Бяхме силни срещу света,когато бяхме хванати една за друга.Детското ни приятелство и до днес живее в сърцата ни.
Но един ден всичко се промени.Спомням си лятото на 2002.Датата беше 24 юли.Майка й почина.Спомням си как дотича до входната врата и започна силно да удря.Беше рано сутринта,може би към осем.Чух как майка ми отвори вратата и попита какво се е случило.Чух хлипащият й глас.Станах от леглото и се затичах към нея.Видях лицето й,видях очите й.Прегърнах я и усетих как продължава да ридае.Майка ми гледаше с тревожно лице.Клекна до нас и отново я попита какво се е случило.Шокът,който преживях тогава беше неописуем.Но по-скоро не осъзнавах какво става около мен.
Няколко часа по-късно ,не усетих как се бяхме озовали при баба ми."Голямите",както ние ги наричахме,не искаха да сме около тях.Всичко стана толкова внезапно,че не усетих как изминаха годините.От този ден,Теди се промени.Нямаше я онази лъчезарна усмивка.Нямаше го онзи весел,изпълнен с доброта глас,който ме питаше рано сутрин през прозореца "Ще излизаме ли?".
Първите дни бяха кошмарни.Тя не излизаше.Ходех у тях през час,но сестра й ми затваряше вратата.Плачех постоянно,скришом,в килера.Или нощем,най-обичах нощем.
Но след месец-два чух така желания глас,който ме викаше.Показах се на прозореца и видях лицето й.Имаше я онази усмивка,но сега беше малко по-мрачна,лицето й бе малко по-изпито.Но беше моята приятелка!
Няколко години по-късно,се наложи семейството й да замине за Щатите.Ах,толкова ми липсваше тогава.Помня как продадоха къщата.Помня,когато новите съседи се нанесоха там.Там!В нейната къща!
Но бях достатъчно голяма.Не помня точно кой клас бях-шести или седми.Чувахме се постоянно,пишехме си имейли.И така всеки ден.Но уроците ни поеха пълен натиск над свободното ни време.Пишехме си веднъж в седмицата,после веднъж в месеца и накрая почти се забравихме...
Докато не получих имейл това лято,на 20 юни,гласящ "Идвам си!Чакай ме!".Чувството,което ме завладя тогава беше уникално.Толкова красиво и толкова разкошно.
Помня как я чаках на летището.Как не се беше променила,беше си все същата.Усмихната и щастлива.Прегръщах я с часове.Не можех да се отделя.
Прибрахме се в нашата къща.Помня как вечерта,след като вечеряхме,тя ми каза "Хайде на тревата!Както преди правехме...!".Хванах я за ръката и изтичахме навън.Беше хладно,но не ни пречеше.Седяхме си по къси панталонки.
Обещахме си следващото лято,да я посетя.И ще го направя.Ще я видя!

Заглавие: Re: My thoughts Нед Яну 24, 2010 2:46 pm

#Рядко си мисля за любовта.Но снощи сънувах сън,който ме накара да се замисля сериозно.Ако трябва да съм честна,за мен не съществува прочутата "Love Story with the Prince and the Princess".
Когато седнем по "женски" всяка моя приятелка започва да говори колко много била влюбена.А аз се смея злорадо наум.Защото никоя от тях не е изпитвала това,което аз съм.Поне така си мисля...
Николай беше Момчето за мен.Запознахме се в началото на това лято.Всяка сутрин се събуждах с мисли за него.Не,не бях влюбена в него.Бях пристрастена.Исках винаги да е до мен.Но не смеех да му го покажа.Той ме приемаше за негова приятелка.Спомням си как ме запознаваше с всяка негова приятелка.Та той ги сменяше постоянно,но не ме интересуваше.С мен се държеше толкова добре.Закачаше ме,смеехме се.Беше толкова невероятно,поне за мен.
Но в един момент и той се влюби.Знаете ли колко е тежко,да гледаш как твоето момче страда за друга?А ти трябва да го утешаваш,да го прегръщаш и да му кажеш,че ще бъдат заедно..
И,естествено,това момиче не можеше да издържи на усмивката му.Хвърли се в прегръдката му при първата възможност.Първоначално той продължаваше да ми се обажда за навън,но тя винаги беше с нас.Ходехме в парка,на кино,на кафе...
Тя усещаше какво изпитвам,защото сякаш искаше да изяде устните му...Аз даже не продумвах.Но през нощта всички онези неща,които съм искала да му кажа изплуваха на повърхността.Плачех,а дори нямах сили да дишам.
След време спря да ми се обажда.Пишех му по скайп,но той не отговаряше.Телефонът му беше изключен постоянно.По-късно разбрах,че си е сменил картата.
Седях вкъщи по цели дни и по цели нощи.Чаках го да ми пише по скайп,очаквах с нетърпение един тъп СМС,с който да ме пита "Навън?Сега?".Хаха,обичах смс-те му.Напълно бях забравила за останалите си приятели.Те нямаха място в тази картинка.
Постепенно го забравих.Започнах отново да излизам,но все пак тайничко се надявах,че ще чуя гласа му по телефона си.
Започнах училище,знаейки,че вече няма никакъв шанс да го видя.Но грешах...
Един ден ме чакаше след часовете.Слизах по стълбите и когато го видях,замръзнах цялата.Той ми се усмихна,но аз стоях с безразлична физиономия.Отидох при него и той ме прегърна.Погледна ме в очите с блясъка,с който гледаше другата.Спомням си,че той никога не увърташе.Направо ме попита "Имам ли шанс?",а аз поклатих глава отрицателно.Не ме интересуваше какво правя.Нима той ме потърси през цялото това време?Не.За това и не го исках до себе си...

Заглавие: Re: My thoughts Чет Яну 28, 2010 2:08 pm

#Снощи гледах как братовчед ми гледа телевизия и си играе.Всеки път,когато им ходехме на гости,той беше или на компютъра,или пред телевизора.Та той е само на осем...
Какво толкова се промени?Когато бях като него,почти не се прибирах.По цели дни си играех с децата от съседните къщи.А сега?Децата на неговата възраст се зомбират в телевизорите,без да имат представа как се играе на стражари и апаши, жмичка, гоненица, въртене на обръч...
И това ме натъжава,толкова много!
А и тези телефони?!Къде отиде онова весело звънене по вратата "Хайде слизай!Отиваме да играем!"...?
Може би за това повечето деца имат проблеми със зрението.Аз някога да съм имала?Не...защото почти никога не си бях вкъщи.
Естествено,времената са други.Никога не бих пуснала детето си,когато е тъмно,някъде да си играе.Но някои деца имат толкова голями дворове.Или пък пред блока...
Понякога искам отново всичко да се върне...да нямам проблемите,които имам сега.А преди години плачех,че искам да порасна...Сега е обратното.Искам отново да бъда онова безгрижно девет годишно дете.Да тичам с хвърчилото по плажа.Да се крия под леглото,когато съм направила беля,да крада тайно по 20 стотинки от джоба на мама за дъвка.Често си спомням как прабаба ми казваше "Не бързай да порастваш.Така си си добре..." ,а аз й се тръшках и плачех.Случва ми се отново да чувам гласа й през нощта...
Но трябва да продължа напред.Животът ми тепърва е започнал и трябва да му се отдам с пълна сила...

» My box with color thoughts..