have you ever danced with the devil

имам една мечта


всъщност имам много мечти. когато тренирах художествена гимнастика,
мечтаех да стана гимнастичка. мечтала съм да стана танцьорка -
странно, нали? за балет мечтаех - нямах възможността и не само. и заради
тея две неща 'нямах възможността и не само', сега не мога да се
гледам. сериозно. ходя всяка сряда на балет и ме е страх да се погледна
в огледалото и да видя как тези осем, а може би девет килограма, са се отразили
на иначе - рядко го казвах, но иначе хубавото ми тяло. приличам на..
круша. ужасна круша, която не може да облече почти всичките си дрехи
вече и сменя.. колко, два различни аутфита? да кажем. а имах всичко, бе.
и проблемът не е в килограмите. напротив, е. но не е в това как ме виждат другите.
а че аз не мога да се погледна. бягам от огледала. не правя снимки.
хахах, а после майка ми се оплаква, че те били единственото семейство на
ученик на разменни начала, което не получава снимки. хахах.
аз ще го сваля. ама кога? срам ме е да ходя по улицата дори.

хахахахахахахахахахахахахаххаахахахахахахаххахахахахахахахах.

хм. вчера бях на балет. имам предвид, не на моите тренировки, а на
истински професионален балет. и осъзнах какво съм изгубила - от стрес ли? да.
и даже ми мина през главата - ами ако бях останала в българия? това заминаване
за германия ми донесе повече неприятности, отколкото позитивни емоции.
изгубих.. външния си вид. хахах. изгубих подкрепата на хората около себе си.
изгубих това да казвам каквото мисля на хората в очите. а някои наричат
това едно от предимствата на разменната година - научаваш се кога да
мълчиш. ама аз не съм на тоя свят за да мълча, бе, хора. затова
и е киното. (не само) АЗ ИМАМ КАКВО ДА КАЖА.
хм. има една много хубава песен на джон майлс.
какъв хаос просто. започнах с мечтите. какво изгубих още тук?
изгубих монтфиз. не знаете какво е чувството преди приемното интервю.
мисля си, по дяволите, това е славчо пеев. кой знае как ще се оплескам
само като го видя. ще се спъна като влизам или ще седна толкова отстрани
на стола, че той ще се прекатури. не беше така. беше така:
отворих вратата, направих първата крачка в стаята и видях тримата си съдници.
лора беше много красива - винаги е. лора мутишева се казва и е страшно
талантлива млада българска актриса. гледайте я. имам й личния й телефон,
ако искате ще ви го дам. хахахах. все едно.
ники от другата страна. ах, този ники! (николай илчев, гледайте го) такова
прекрасно същество няма. такъв идиот, такъв олигофрен. и аз имам
честта да го познавам, да съм го прегръщала и да съм се хвърляла
на врата му толкова пъти. и да ми е крещял 'кретен, олигофрен, гений'.
и после славчо. олеле. само той седеше.. ан възраст е вече. и то в средата.
гледа те през тези кръгли синкави стъкла и се усмихва. не е критичен, но знаеш,
че знае и познава това изкуство като петте си пръста. после имах - отново честта -
да прекарам един час смао с него, окгато и двамата се бяхме объркали
за часа на започване и стояхме сами в стаята. и говорехме. а той говореше
с мен все едно съм на неговото ниво, все едно е обикновен човек.
а той не е. знаете ли, обичам го. много. но не само като актьор - обичам
го като човек. хубаво е да съм способна да го кажа. нали? а вие
си помислете за колко такива извисени и наистина, наистина, наистина невероятно
божествено талантливи и земни хора можете да го кажете.



да. и после седнах на стола пред масата им и зададоха първия въпрос.
отговарях, говорихме си съвсем спокойно. прочетох им текст и казаха, че
имам прекрасно 'л' (: едно от нещата, наистина, с които винаги съм се гордяла.
и в последствие се оказа, че трябва да подобря само 'с'-то и 'щ'-то си
и всичко е наред. а какво е чувството докато пътувах с автобуса
до софия и коремът ми се въртеше при мисълта за етюдите, които трябваше
да измисляме на момента и да играем. притеснявах се, но.. не съм се чувствала
по-добре. и накрая - изпитът, след четири месеца работа с невероятни
талантливи и красиви млади хора. и ни пляскаха, и се покланяхме.
изоставих това. можех да прекарам следващите две години отново с тях.
захвърлих го за германия. ахахахахаххахахахахахахахаххахахахахаа
е, има си предимства. предполагам? не, ако имате възможност - направете
го и вие. заминете за чужбина, макар и за една година. вижте какво е.
не, не съжалявам. сигурно. така или иначе след 12ти клас ще замина. но
тогава няма да губя монтфизи, по дяволите.. все едно. не съжалявам.
никога не го правя. защо му е на човек да съжалява? особено
за такова грандиозно нещо, за което стотици други биха убили. (: не,
направих голяма крачка към бъдещето. исках само да ви разкажа
какво е да се отдадеш на най-голямата си любов и после да изгубиш това
чусвство. но аз ще го имам отново. и ще живея с него цял живот.
а килограмите.. ще го сваля, ясно е. но кога? все едно. преди да си дойда със сигурност.

movies were my first love and they will be my last,
movies of the future and movies of the past.

запомнете тези мои думи.

i am a thousand winds that blow


като малка имах едно многомногомного голямо желание.






да стана тарзан.




и тренирах упорито всеки ден. сериозно. завирах си какви ли не пръчки, дебели
и тънки, между пръстите на краката, за да мога после да се улавям за
лианите. скачах от различни по височина мебели на земята. веднъж едва
не си счупих гръбнака. болеше ме много дълго време. мисля, че още
ме боли понякога. може и друго да е.
както и да е.



та, тренирах си аз и си мислех, че просто грешно съм се родила сред
цимент и дим от коли, но джунглата ме зове. и горилите също.
това беше като бях на 7-8 някъде. мисля, че тогава се зароди мечтата
ми да опазя къде що всичко дето диша и не ходи на два крака с
черен костюм. годинка-две преди това да се е зародила любовта ми
към моя и досегашен идол Стив Ъруин. аййй. австралия беше моята джунгла,
там щях да се отдам на живот сред дивото и да прескачам от дърво
на дърво с водача на стадото.
наскоро, така де, преди поне година, някой ме попита как си представям
живота си. казах му - давам гениален принос на киното, печеля достатъчно
пари, осигурявам семейството си и заминавам за австралия да живея с
маймуните там. питаха ме, в къща ли? не, естествено. съвсем без нищо,
да се храня с тях, да ги следвам. тук-таме да пращам дневника си
на семейството си, за да не си помислят, че съм умряла или безследно
изчезнала. но телефони в моя свят не съществуваха.
тоест, аз все още искам да стана тарзан. глупаво ли звучи? все ми е едно,
честно казано. тея упражнения с пръчките сега са ми от голяма полза
и успявам да правя какво ли не с палеца и показалеца на краката си
и съм много доволна. е, остава ми да се науча да се катеря като
маймунка нагоре, което ще е малък проблем, като се има предвид
страха ми от високото. но керчак ще ме пази (:
та, това исках да кажа, де. искам да стана тарзан.
все ми е едно, че хората повтарят, че това е детска наивност.
може и да не умра сред тях, но ще живея сред дивите животни.
поне за малко. за ден, за два. надявам се повече. и не, няма да
изоставя киното. естествено. но ще си взимам ваканции.
как звучи? дивото зове.

we weren't born to follow, everybody say yeah yeah yeah, oh yeah

''my son just told me if u tweet so much u will become a bird.''

по колко живота имаха котките?


днес видях едно копие на кенет брана в автобуса. само около 35 години
по-млад, естествено, и носеше британското знаме на ръкава си. ах ах ах ах

не съм ходила на 'работа' в киното от 9843 години и много ми липсва. а аз че
и толкова добре и самостоятелно се справям, нали. ама все още съм в
стадий 'обучение', а и не ми позволяват да работя официално, така че

шшшшшшшшшшшт

а какво правя? най-страхотната работа, а именно прожектирането. демек
слагам онея прекрасни дълги ленти на онея сложни шашави машини и натискам
хиляда седемстодин и девет различни копчета за звук, осветление и
какво ли още не. айййй, че е хубаво

на мен времето винаги ми стига. трябва да излизам в 7 часа за автобуса,
ставам в 6:48 и се справям с всичко. уникална съм. хахах
немците са бавни, сериозно. във. всичко. което. правят.

почивай в мир, Сид.

замислих се, така като гледам какви драми преживяват разни съфорумци,
аз много скучно ли живея? тоест, пъвият ми отговор за ситуацията в
момента е 'да', ама знам ли. миналата година на НГ се прибрах в осем
сутринта, тази си легнах в 1:30. освен това не се привързвам стабилно. ех,
че тъпо. приятелските ми връзки са като филм без край, просто по едно време
режисьорът се отказва от проекта. без думи.

ах, този чудесен курс в англия. 1500 лири твърде много ли са за 18 дена?
като там не се включват храна, престой и така нататък. знам, че са
много. но ми кажете друг курс, който ти предлага професионални камери,
осветление и монтажна стая. ми няма. а и е англия. англия = хубаво.



сетих се за тая тенденция в съвременното кино, изразяваща практически
тенденция в самия ни живот. преди, тоест, преди време, вампирите и фантомите
бяха отблъскващи, плашещи противни създания. ей го, като носферату-то
на мурнау (мурнау = любов) или другото носферату на кински и херцог.
или пък старият фантом на операта. или безброй други. демек, това, което
виждаш пред себе си, е това, което е човекът всъщност. някак си
това мислене, колкото и грешно в много подточки, повече ми харесва.
не, че имам нещо против джери като фантом, пресъздаде историята
и героя коренно различно, ама все пак. и тая мода да си падаш по
'bad boys'. и да се правиш на такъв, естествено.
хм, мислех си колко бих искала да се върна в миналото. и после сама се
разубедих. (обичам да водя спорове със себе си) там щяха несъмнено
да ме убият. (говорим за времето с горенето на вещици. някъде)

аххх, на кладата, на кладата

ама със сигурност. обаче би ми се искало, например, да се върна в..
1920та, да кажем, и да платя на жорж да живее в палат. как може
гениалните хора да свършват на улицата, продавайки играчки на сергия,
след като преди това са писали история? тъй де, в старчески дом. с орден.
що за глупост.

в момента си повтарям 'бъди мила, бъди мила, бъди мила'

много несвързан пост. поне съм редовна.
вчера ядох прекрасна пица.

мразя въпроса 'защо'

what is being awake if not interpreting our dreams, or dreaming if not interpreting our wake?

да, да, да и да, мамка му.
story of my life here.