defying gravity

Сигурно трябва да измисля нещо изключително интересно и увлекателно за начало.
Съжалявам, прекалено много ме боли главата.

People are strange, when you're a stranger
Faces look ugly when you're alone
Women seem wicked, when you're unwanted
Streets are uneven, when you're down

When you're strange- faces come out of the rain (rain, rain)
When you're strange- no one remembers your name
When you're strange, when you're strange, when you're str-ange

Чувствам се ... празна.

Като порцеланова кукла със изстъргано лице, като празна сърцевидна кутийка като ...

празна.



без време. без място.
просто празна.

...

Като в дупка. Мразя черното, мразя тъмнината и вятъра, те ме плашат. Мразя и кошмарите си.
Искам топлина.

Брр, колко ми е студено.
Отчаяно си търся нещо, което да ме извади от летаргията, в която съм изпаднала последните няколко дни. Не мога да свърша нищо като хората, изпускам, спъвам се, падам, не ставам. Днес дъждът ме съсипа. Не съм знаела, че дъжд може да ме съсипе, а по принцип го обичам. Просто беше гаден. Беше сив. Беше мокър. И всички вече преминават и гледат през мен. Небето беше от тези, които не ги обичам, без облаците, върху които да фокусирам вниманието си. Песента, на която ми вървеше деня я обичам, по принцип толкова я обичам, но дори тя не можа да ме измъкне. Като в дупка е, това усещане се засилва все повече. Утре поне ще се махна от вкъщи. Усещам, как част от леда леко се стопява при мисълта за това. Вече не ме свърта.
Брр, колко ми е студено.

Tomorrow comes with one desire
To take me away

Страхът, че ще я изгубя ме разяжда отвътре.
Всички казват, че не трябва ...
Но ме боли. Не искам да я пускам. Няма.
Тя ми обеща, че ще се оправи.
Аз й вярвам.
Бог не съществува. Не. Ако имаше висша сила не би позволила да се случи това.

I can only feel and think in the language of
Cliches otheres have concocted for you
Prefabricated pre-conception
Worn like the walls around you
All around you

How good to walk-with the caprice of God
How good to talk-with the caprice of God
Build your ivory tower
So you can scratch the sky

How could I forget that, you're not finished yet and that
All that you have done, still adding up the sum
This totem has some use, the total of abuse
Real life is never used as truth
Angry artillery on your tongue
Bows and arrows highly strung
Same shadow I can see right through
Whenever I picture you

How good to walk-with the caprice of God
How good to talk-with the caprice of God
An ordinary human-an ordinary mortal, and ordinary model
Build your ivory tower-so you can touch the sky

Don't hide inside the sentiment
The real test is never finished yet
Face up, collect the interest
Of all the idiots you should detest

How good to walk-with the caprice of God
How good to talk-with the caprice of God
An ordinary human-an ordinary mortal-
An ordinary model

Имам нужда от нещо. ОТ НЯКОГО.
Вече не мога да плача. Мисля, че се пресуших.

And I'll be your pagan goddess
Защото всичките ние сме едни малки езически богове, които хващат света и го въртят на пръста си, после се усмихват и продължават. В тази жега само за слънце може да се мисли, за злато и за лято. Да, замириса ми на много лято, на голямо, пукащо, тръпнещо и дишащо лято.
Чета предимно Пратчет (препрочитам е по-вярното), Исабел Алиенде (с нейната Инес и истории за Испания и маслини и оу колко ми мирише на емпанадас от нейните книги, макар и да не знам как миришат емпанадас, но мога да се досетя), чета и Алекс, много Алекс, а би трябвало да чета учебник по химия, нали. Ама главата ми е толкова далеч от химията просто. Не. Главата ми сега е на 30ти юни, когато душичката ми отново ще се замъкне на морския бряг, на втори юли, на четвърти юли и нататък. Тази мантра ми е виснала в главата, тя е това, което ме рита напред, докато продължа. Рит-рит-рит.
"А ти чуваш ли как сърцето ти бие? Бабум! Бабум! Бабум! Бабум!"
Не мога да не кажа, че напоследък в сънищата си чувам доста тези детски викове, и е толкова хубаво, някакси болезнено хубаво, както когато слушам прекалено много Флойд, или си пусна Стената отново, за да я гледам за трети път и отново да открия нещо в нея. И, ебати, колко ми е хубаво. Колко ми мирише на трева и на липа и ми е прекрасно, наистина, направо ми е дрогиращо прекрасно, изляза ли навън и набия ли си венозно, или не чак толкова венозно, по-скоро само в ушите като си набия здравия рок в лицето на Диси, на Гънс, на Клъч, на Пърпъл, на Рейнбоу, на Пърл Джем, на всички, ВСИЧКИ онези, които ми носят миризма на асфалт и на 80те, стане ли ми хубаво, о, тогава няма спасение от мен.
Не се отървавате от мен толкова лесно, не. И, о Господи, защо се сещам за green-tinted sixties mind? Че как защо! Защото Надето се връща най-накрая и пак ще ми е тук и олллеле, направо ще крещя от щастие, не?
Крящ, крящ, крящ.
За това се замислих вчера - че колкото и да ми е тъпо, колкото и да мрънкам, колкото и да си изпадам в моите малки меланхолии, дето миришат на бира и на Black Devil - мамка му, та аз си обичам живота! Обичам да се завръщам с гръм и трясък, да съм нещо особено, защото си струва, струва си да давам щастието си там, където знам, че ще бъде оценено и позлатено. 'сички ще продължаваме да продължаваме, както пее Еди, нали, нали, нали?
Рано сутрин, с горещ шоколад с канела.
Магическо.
Чак божествено магическо.
По езически.

Облечена съм в сив, топъл и пухкав пуловер.
Мирише ми на старо.
Мирише ми на нафталин, на труп, изваден от нечий гардероб.
Мирише ми на вкъщи. Мирише ми на детство, на любов.
Мирише ми на мен, правеща му кафе, докато гледаме изгрева
в студеното есенно утро.
Мирише ми на нас, шмъркащи канела,
пушещи трева
и чубрица
в 6 сутринта. на терасата.
с много кафе.
Искам пак. Искам ви, приятели,
искам ви пак, хайде пак, хайде пак. По дяволите, слава Богу, че сте вие.
Господи, колко искам да ви видя. Колко болезнено много ми липсвате,
макар, че мога да ви се обадя по всяко време с думите, 'хей, а'ре навън?'
и вие ще сте там, мамка му,
искам да ви видя, този уикенд сте си моииии.

лято, върни се.