просто аз :)

Днес бях толкова бясна, че просто нямам думи. Направо не издържам. Като и видях физиономията на тая патка и ми се вкисна деня, мамка му. Направо изперках целия час по английски си мислех как ще ида и ще си купя цигари... И то хубаво си купих, ама кога да пуша... На Мимето не и се идеше с мен, пък сама да ходя, хич не ми се щеше.. После уж ще ходим на кафе, оная патка вика аз ще дойда с вас. Бахти, все едно някой я е канил... И въпреки че въобще не ми трябваше викак хубаво, идвай.. В крайна сметка не отидохме .То ми мина мерака само при мисълта как ще ме зяпа докато пуша, шибана гъска, все едно е нейна работа. Тъй де. Прибрах се у нас, слава Богу, нямаше никой и най-сетне запалих и си изпуших заветната цигара. Ух. Голяма работа, че сега воня. Майната му.
***
Въобще не харесвам Найден. Мразя го. Той е най-шибаното копеле, което познавам и аз наистина го мразя. Не знам как съм могла да го харесвам, отратителен е.

Хм. Вчера си писах в дневника, потеже се сетих какво съм си писала в РС дневника ня село.. И как последното ми изречение е не завършено.. "всъщност мен какво ме интересува..." Знам какво ме интересуваше, дори сега четейки писаното и препрочитайки го много добре знам кого, за какво и защо съм имала впредвид. И продължавам да съм на същото мнение... Всъщност мен какво ме интересува.. какво мисли той за мен? Какво мисли, какво е мислил, какво ме еб*ава въобще, мразя го от втората ни среща. ;x И все пак явно ме интересува при все че съм изписала две страници по темата... Какво ме интересува? Какво ме вълнува? Нищо. Би трябвало. Самият факт, че играе баскетбол би трябвало да ме отвращава... Само че вместо това, това е нещото, което харесвам най-много в него... и това, че не се понасяме взаимно от пет години и половина, разбира се. ^^ Та... Отново: ме какво ме засяга тая работа?. Явно има нещо. И се страхувам, че пак се повтаря тая работа с лъскавата играчка, която трябва да имам на всяка цена. Само че не ми харесва да е така, не искам да е така, мразя факта, че е така, защото не знам отказала ли съм се от едната джунджурийка, че да искам новата. А двете ми играчки си приличат опасно, опасно много. Просто не мога да ги възприема като хора. За мен сам просто Неща, които харесвам, които ми стават мания постепенно и... Както казах си приличат плашещо, вбесяващо много. Баскетбола, държанието, интелекта, дето никакъв го няма. Нямам право да ги харесвам. И двамата. Думата баскетбол спирам да я изричам вече, пък на думата баскетболист и слагам вето в речника ми.
Днеска играхме хора. Имам шест. Само че като се разцепихме на Бяла роза мисля, че щях да умра. XD Беше много весело като ми писа шест и аз почнах да пея подаръци ще има за сичкиии от съъърцееееееееее! Утре на кънки с Мимс и Нев! Още едно разбиване, пушене и горещ шоколад. (rofl) Весело ми е, не че има причина.

Не знам какво искам.
Знаете ли? Миналата година месец по-рано написах същото. Не знам искам ли това, което имам. Сега знам - искала съм го. Нали всеки знае онзи изтъркана израз, в който се казва, че докато имаш нещо то е обикновено, изгубиш го и то става ценно. Никога не съм мислила, че да попадна сред онези хора е било някакво обикновено явление. Не беше въобще обикновено. Беше си Божията намеса , след това на Сатаната, после не знам чия.
Родена съм, за да не бъда това, което съм в момента.
Родена съм да бъда нещо повече. И всички, които упорито настояват, че това, което съм е това, което трябва да съм грешат. Много при това. Въобще не ме познават. Аз не се познавам .В един момент съм си старото, добричко, мило, сладко аз... В следващия съм.... не знам?! Все си мисля за миналата година. За шанса, който пропиля. За шанса, който чаках две години и накрая го пропилях. Колко време ще чакам сега? Две? Три? Пет?
Знам, че тази ггодина ще бъде хубава. Така както знам, че утре сутринта ще е същия сковаващ студ и че ще изляла в 6:54 от къщи. Може Ванга да е права: може Америка, а после и светът да рухне след избора на негър, може всички врачки и нумеролози да са прави: може годината да е лоша, икономически прецакана, само че аз знам. Това ще е моята година. Моята хубава година. Годината, в която аз ще съм доволна. Годината, в която ще се радвам на дребните нвеща. Година, в която ще се случи нещо голямо за мен. Може да загубя много. Няма да ми е за първи път. Само че тая година няма да е само загуби. Ще има и много повече хубави моменти. Знам го. А когато аз знам нещо - било то добро или лошо - то се сбъдва.

Искам да отида някъде. Няма значение къде. За ден-два-три. Искам да се махна. Искам да тръгнабуквално с една раница, в която да има яке, блуза, дънки и бельо. И някоя книга. И дневника ми. Нищо друго. Не искам хора, не искам нищо, което ме свързва със сегашният ми свят. Искам да се махна за малко, да мисля трезво, да имам време да планирам и да реша с какво ще се захвана оттук нататък. Имам страшна нужда от това. Защото в момента съм в черна дупка. Не спя, не се храня, карам на вода и сладки боклуци. Не мога така. Не знам още колко ще издържа така.

чувствам се като почти изпушена цигара в пепелник. от която са останали само две дръпки. и край.

чудничък човек съм. направо завиждам на приятелите ми, че ме имат.
яд ме е за двойката по рисуване. не заради самата двойка, ами понеже ако бях достатъчно умна нямаше да я имам. пък колко ме е яд, че някой не ми предложи да ми нарисува картинката сама нямам представа.
сега нев ще я направи. златото ми е.
и все пак им завиждам, че ме имат. "мише, ще ме изпиташ ли за златаров?", "мише, ще ми дадеш ли да препиша по математика?", "мише, ще ми провериш ли есето?", "мише, за кога това, за кога онова?". да се благодарят на господ, че им е пратил такъв глупак от мене.
днеска се разцепих в даскало. особено като разбрах, че утре аз, сис и нев сме от десет и половина. не, че сис го заслужава, ама голяма работа,нали уж обичах всички. <3 та, тъй де. ще имам достатъчно време сутринта, ако стана в седем и половина, за да се наглася. все едно няма да ми задават въпроси, ами ще ходя на конкурс по красота. майната му. и на двете те питат какво мислиш за някоя известна личност.

около мене вони на лак за нокти.
гадост.
ох.
днеска беше... тъпо. пак адското главоболие, лошо ми беше, скучно ми беше, мамка му, закачих си нокътя,а не няма му нищо.
утре нев ще идва у нас да и тормоз косата. (много сърчица) Ох, акак обичам да си играя с коси и да им правя прически, прически, прически. Противно на моите искания да я изправя ще я къдря, но кой му пука, ще си изграя с нечия коса. Ха-ха-ха.
Тъпо ми е. И изперквам. И съм гладна.

Моята тема, моята идея, моят предмет. Кой му пука? Аз съм по-добрата.
И все пак е адски тъпо.
Това е то. Поредица от тъжни и скучни дни.

За секунда се почувствах толкова нищожна. Там. Толкова мъничка и гупава, пред Тях. Шекспир и Софокъл, и Омир, и.. Оооо, мисля, че ме заля... вдъхновението. Беше... хубава. Сякаш за секунда се върнах назад.
И после пак си станах деградирала патка, обикаляща по магазините, че да си начеше крастата за глупави покупки.
Наревах се с Нева в пицарията. Толкова е тъжно. ): Но както каза моите останали са повече и по-откачени, и по-тъжни, и по-забавни.
После видях оня тъпак. В главата прилица на нещо средно между Едуард, който не си е направил косата както трябва и тъпак, дето си е излял около... ами.. тон гел на чутурата? Не. Тон и половина.
Ох. Имам 5 на контролното за къндишаналите и пасив. Купех си смешни обички и си харесах уникални обици за роклята миииии. (тук трябва да има много сърца)
И ми се спи, спи, спи.

колко я обичааамм! и колко се зарадвах да видя щастливите сълзи в очите и докато четеше картичката. и простичките думички.
"явно страшно много ме познаваш.".
и както винаги моя тъп отговор развалящ момента "щото знам, че обичаш лилаво ли?"
"не само."
охх.. колко ми е скъпа. колко дълбокоси е забила шибаните нокти кучката в мене и си я обичам, обичам. имам чувството, че я познавам от трийсет години, а нямат три.
915 дена.
21 960 часа.

не вярвам, че са толкова малко.
не вярвам, че толкова малко е изминало от оная сутрин на 15 септември. наистина не мога да повярвам. мисля, че се познаваме от цяла вечност.
помня едва смотолевените думи. "извинявай много, че те попитах."
и... как само тя... за всичкото това време.. единствената, която се съобразяваше, когато ми е тежко, много тежко.
онзи час по физика миналата година през април. когато янислава скочи върху мен в коридора и изрещя "идвам на екскурзията.", "защо?", "найден е на баскетболен мач, няма да идва, дааааааа!". и аз как я гушнах и казах "радвам се." с последни сили. и после влязох докато ганева им казваше, че няма да идва и за това янито още дойде. как наведох глава на чина, заглупих се в ръце и една сълза потече, макар че никой не я видя. само тя разбра за нея, без дори да ме погледне в лицето. не почна да ми говори как всичко ще е окей, как ще се напием, как ще изкараме страхотно, как ще се забавляваме, ще пазарува, ще харчим пари, няма да спим. не каза даже, че ме съжалява. каза единственото... "много гадно. ужасно е тъжно.". толкова. а всички други както винаги ме разпитваха какво ми има, болна ли съм, разстроена ли съм. само тя знаеше колко боли, боли, боли и как вече никога няма да докосна баскетболната топка по мое желание. толкова.
понякога наистина и се ядосвам. много и се ядосвам. обаче... имам чувството, че ако един ден се събудя и я няма, че ако наистина стане така, че да замине за америка, вече няма да е същото. слънцето ще започне да изгрява от запад. или няма да има слънце. сигурно светът ще потъмне в тъмнина. светът ще се преобърне. моят свят.
честит рожден ден, мименце!

Продължава да се измъчвам с есето. Турдно е. Много. И тази година за първи път осъзнавам, че проклетите пари ми трябват. И то много. Не само, за да ги обърна в спирали и фон дьо тен. Наистина ми трябват. Искам да мога да си позволя някои неща, да почна да пестя, да се заема отговорно с нещо.
Сигурно за това ми е толкова трудно да напиша есето и няма да спечеля почти 99%.
И ми се пуши за първи път от 16 февруари, но няма. Или поне няма да е сега, защото не искам да се тровя и да воня на цигари, търся си по-ефикасен и бърз начин за самоубиване, макар че точно в момента ми се живее.
А, да. И искам да си търся работа. Да раздавам флаери, да да подреждам неща в магазини, няма значение. Абсолютно съм финансово омъртвена. Имам да си купя още хиляда неща за екскурзията... Сенки, блуза, ново бадемово масло, розова вода и други неща, които нямам абсолютно никакво желание да изброявам, понеже ще се депресирам. Все дребни глупости, но лев-два-три насам-натам и после пак съм в криза.

Спирам със безцелния шопинг вече.

Обаче ми е страшно трудно да се въздържам. Свикнала съм харесам ли си нещо да е мое, мое... Особено, ако нещото е в мъничко шишенце с четка и се нарича лак за нокти. Днеска въобще не помислих като си купих черния матиращ лак, който всъщност не ми трябва, понеже няма да се лакирам още месец, поне докато отида на маникюритска, че да ми оформи хубаво ноктите. Поне си я намерих по-евтина. Обаче като го видях... И... Не помислих. Просто реших, че трябва да имам черен матиращ лак и след малко изялзох от магазина с него в торбичка.
Нямаше да осъзная колко ми е сериозно и болестно положението, обаче днеска в Била се стреснах. Не мистигнаха парите, които бях взела и трябваше да върна едно или две неща. У нас имах пари, обаче не е в това въпроса, утре, сле седмица или след месец няма да имам и вкъщи пари понеже са обърнати в лакове за нокти или печати нокти, или заздравители за нокти, или балсами и спрейове за коса, или не знам какво още... Край. Преди да купя нещо ще премислям три пъти и след това пак ще броя до десет. Бавничко.
Тааа... Утре като излезем ще си купя повечето нужни глупости за екскурзията, дето съм ги обмислила не по три, а по трийсет и три пъти... Да видим какво ще стане с моето пестене. Като видя кафе и все едно пъпа ми е хвърлен там.

днеска се разбих от моткане по улиците. болят ме краката, боли ме китката, боли ме главата, спи ми се. за пореден път не си купих почти нищо и за пореден път останах без пари.
това е.
сутринта толкова хубава ми беше станала косата... (сърац, сърца, сърца)
Като се прибрах изглеждах проскубана.
И много съм се минала с тоя фон дьо тен, не знам защо, ама в него нищо няма. оО
нищо.
като си купя и блузата, и още десетина неща, ще приключа с разходите. whatever. това все пак са само пари.

дабъл пост за една вечер. все тая.
станах в един през нощта, за да прочета СД. значи все още не е нищо така ли?! не е ли вече безразличие? кога ще стане? защото вече не може да се нарече обич.
четях и исках да ревна. да ревна и да не спра цяла нощ. защото това беше той. дори и чувството да се превърне в безразличие. няма да забравя 18.12.2009, няма да забравя 09.06.09, няма да забравя всички вечери в даскало, няма да забравя ония междучасията по история. няма да забравя, че избухнах в смях, докато ми течаха сълзи от за малко изваденото око. няма да забравя намачканото листче с задачи. няма да забравя онзи път след училище. няма да забравя онзи модул по физическо. няма да забравя последните му думи към мен. няма. ще ми се. до някаква степен. обаче не мога. и мъничка част от мен не иска. мъничка част, която още обича сините очи, русата коса и оная зеленеа буза, и другата оранжева блуза, в които го обожавах още повече.
и една голяма част от мен... не иска да изневери... на себе си. защото ще бъде предателство, ако направя това, което ме съветват жоро и мимето. наистина ще бъде предателство. към мен, към това, че колкото и глупава обич да беше го обичах наистина, подигравка със собествените ми чувства. не мисля, че мога да продължа напред преди... глупавите чувства, които не знам как да нарека, да се превърнат в безразличие. не и преди това.
до тогава той.. той ще бъде... Той.

обувките мии.. <3
днеска пак бях по магазините. нали празнуваме уж. хахахахах. минавахме през велата. наистина ми се дорева, наистина, когато ги видях да играят на баскетбол. на Онзи кош. където прекарах сумати седмици. и той беше там. толкова гадно ми беше. дупката, каспърчето, кошовете, стълбите даже ми дават сумати спомени. ):
обаче си обичам обувкитеее. <3 10 см точно.
фати ще ме изхвърли от къщи.

на другите майната им.
играхме федер в час по физическо, понеже резнах всички, които ми предложиха да играя баскет и накрая госпожата ни прати навън с още четири момичета.
ще ми разправят те да си го изкарам на топката. че то ако тръгна на нея да си го изкарвам трябва... ми не знам какво трябва, неопусиемо е. както казах "тоя тъп спорт ми е виновен за половината разочарования, сега няма да го играя."
та беше си веселко да се лигавим. пуших за първи път от повече от месец. мразя цигарите.
не виждам как човек може да се пристрасти към подобно нещо.
и все пак ме е яд, че нема да ходим на екскурзия. щеше да си е адси якото оливане. буквално.
имам чувството, че вече не ми е мястото на моето място. или че съм станала по-тъпа отпреди. че съм забравила какво е да бъда ч о в е к. все тая. не ми е достатъчно това, което имам. не мога да мълча повече. господ ми е дал уста, че да я ползвам за нещо.

днеска със всички се заяждам.
разревах нева по тела задето ме излъга. /кучка съм, знам си го, жорко ме научи, пхахах/ та, в крайна сметка стана на моята. не, не е за първи път. да сатне както аз искам. чувствам се... отвратена от собственото ми аз.
щях да се разцивря мимето като каза, че ще ходи на изследвания. после ми каза, че утре няма да излезем и аз изведнъж си реших, че в крайна сметка щом всички ме заебават и аз трябва да направя същото.
в крайна сметка както много добре зная няма човек, който да съм пратила по дяволите освен глория, но те там нещата бяха загубена кауза след шест години и половина. та, нали съм идиотка явно да тормозя нев и да и съскам телефона докато я побъркам ме.. не зная. то е защото я обичам. (сърца) пък и в крайна сметка малко са тъпите хора като мен на тоя свят. прощавам лесно, минава ми лесно, е, вярно, че като съм ядосана мога да предизвикам у някого нервна криза, ама... нема пълно щастие. (:
жоро... тоя път даже и него резнах. нищо не помня от това, което ми разказа за фиаското с оргията. така е то .не мисли, действай, ама после "мале, мих, чувствам се странно.". "и не помня колко водка изпих." хахахахахах.
и ев за последно побърках, и знам, че съм просто един отвратителен кретен, но поне тя ми влезе в забавния тон /беше черен хумур, ако тва някой го смята за забавно/ и поне се хилим двете. стигнахме до омразата ми към английския, кожени гривни и държавна сигурност.
отвратителен човек съм. мисля, че един ден покрай мен няма да има хора, защото ще съм ги отблъснала с държанието си. ще стана от лудите хора, дето говорят само с котките си и със стената и основното им занимание е да се занимават с плетки. ще бъда самотна. не, че в момента несъм. мисля, че съм изолирана от всчки. сред много хора съм, а всъщност съм сама. самотна. но чоек свиква със самотата. повечето хора. и аз май не съм от тях.

на всичко отгоре както се изразих... "забърквам нови любовни драми, преди да съм оправила старите.". и тоя път ев ще ми слуша простотиите и ще чете двете страници на уърд написани с шрифт десет.

още не ми е звъннала. имам чувството, че ще полудея, ако не ми се обади скоро. звънях и преди повече от час, мамицата му, още ли няма резултати.
не може и има нещо. господ няма право да ми причини и това. нали трябва да ни дава само изпитания, с които макар и трудно може да се справим? ако и има нещо няма да се справя с това. чудя се къде да се дяна. искам да ми звънне и да каже, че всичко е окей, че утре ще е на даскало, да каже колко е тъпо от първия ден да ни товарят със сто домашни.
откачам. не мога да уча. не мога да легна и да спя като хората щото се чудя какво е станало на тъпите изследвания. нали уж бях болнавата патка от дветени на която все и тече кръв от някъде или я боли нещо, или киха и кашля, или подсмърча? защо и на нея трябва да и има нещо? не може да са лоши изследванията. просто не може. не трябва и не може. не може. не може. не може. не може. не може. не може. не може.
дали ако го напиша още триста пъти наистина всичко ще е наред? защото ако ще е наред, ще го напиша още три хиляди, не триста.
не може да не са добре изследванията.

17:30
поредният любим човек затворен между четири стени. поредният любим човек за който мамка му не мога да направя нищо.
нямам думи. просто нямам думи, нито сълзи, за да плача. дано утре всичко е наред.

мисля, че ще се разпадна.
контролно по АЕ, контролно по математика, есе по литература, текст за разказване по АЕ, писмо по АЕ, реклама по БЕ. Наистина ще откача. Цял ден прая тъпата реклама и тъпото есе. И тъпите задачи, естествено. Кой, мамка му, се интересува от системи уравнения, бла-бла? Не знам кой, но аз със сигурност не се интересувам .Имам да назубря двайсет задачи за сряда. Нема начин.
От четири следобед съм на вълна "нев, пиша си по английски.", половин час по-късно "нев, пиша си есето.", четирисет минути по-късно "нев, ще порешавам задачи за почивка.", още по-късно "нев, ще пиша есе за почивка."
Да си таковам и почивките. Имам чувството, че ще умра.

Мхммммм.
Ясна работата.
Всъщност на мен съвсем не ми е ясна макар че на другите хора, които познавам и които имат нещо общо с тва им е усно. Тоест за сега тва е един човек, ама утре като раздуят работата ще са повече, и както обикновено всички ще знаят какво мисля, освен аз самата. Много кофти тръпка бих казала.
Не знам какво прая като ида на даскало. Знам единствено, че тряа да стана в пет и половина. Нищо друго не зависи от мене. Както обикновено. Всички други всико знаят, когато става дума за мен, аз тъна в блажено невежство. Оп-па.. Сбърках. Не е блажено.

Сърцето ми бумти. Много. Имам чувството, че нещо се е свило на топка в мене и се опитва да ме изяде от вътре. И поне до утре следобед ще е така. И нищо не може да го скрие.. Нито грима, нито дрехите, нито даже привидно хилещото ми изречение. Тая седмица просто не мисля за нищичко друго. Имам 18 грешки на диктовката, което даже за мен си е падение.. Не ми е за това, че ще я преписвам пет пъти и друг път съм преписвала, ама аз просто не мислех. Както не мислех във вторинк на контролното, както няма да мисля утре на контролното, понеже ще мисля дали нещо няма да се обърка следобед. Треперя. Душичката ми трепери.
Обичам си я. Все повече. Вчера.. мамка му даже тя се зарадва от мен на щастието ми .Сигурно това е то да си имш добър приятел. Да ти каже, че нищо няма да се обърка, да ти каже, че винаги може да му се обадиш, да попита простичко "ами ако нямаше неща като теб, какво щяха да правят неща като мен?". Ох, знам, че тя ще стиска палци. Сигурна съм. И се надявам нищо да не се обърка. Аз ще пазя огледалата, вече няма да ги изпускам. ;d И ако нещо се прецака.. Боже, моля ти се да се прецака днес, а не утре. Не утре, по-добре днес, хиляди пъти по-добре ще е нещата да се пре*бат днеска отколкото утре докато седя пред даскало .Тогава няма да го преживея.

Не мога да повярвам, че след петъка иска пак да излезем. Просто има хиляди по-привлекателни гледки от мене във вида, в който бях. Чудех се как ще го погледна повече. Но пък беше адски хубаво. <3 Така де, със сигурност не началото, но пък се прибрах в осем и нещо, уморена от ходене, от приказване, от обикаляне, от смях. И си изкарах страхотно. Кой да каже, че Роял бил толкова готино място. Кой да каже, че няма да ми пука за четирите непреиети повиквания от баща ми. Кой да каже, че ще провеля две контролни, едно съчинение и една диктовка. Ама майната му. не ми пука. Наистина.
Дано утре не вали. ако вали.. Много ще се караме с господ. Ама много, много, много, много ще му се сърдя, понеже ми е провалил плановете за хубавичкия ден. Но пък в петък ще наваксваме така или иначе. Още гол.. кент. ;d Толкова ми е весело, че чак се мразя заради това.
И подаръка на Мимето да не забравя. Само по панделка, без дрехи.