L E V I T Y

Да пишеш,когато нещо те човърка отвътре е почти като да повърнеш,когато си преял.
Интересна обаче е връзката между душата и стомаха в моя организъм.Мисля,че душата ми се намира някъде в облстта на диафрагмата.Следователно,когато на душата нещо и тежи тя се разпъва надолу, в посока към земното ядро, водена от гравитацията и притиска стомаха.По този начин възниква следното интересно явление: душевната ми превъзбуда води до малка вместимост на стомаха, т.е. не мога да поемам обичайните количества храна без да получа стомашни болки или да се чувствам неимоверно преяла.

Аз обичам да пиша.Често имам за какво да пиша.
Водя интересен живот, с който често сама не мога да се справя.От тук идват и болките в стомаха.Винаги съм искала да напиша роман.Също така внаги съм искала да свиря на пиано,но това сега няма общо с писането, затуй представете си,че не съм го споменала.Искам да си имам блог, който много хора да четат.Или поне един човек, но да го чете със сърце, както аз чета блога на Кори.Кори е чудесен човек.Та ако не напиша роман, то поне искам да си имам блог.Но аз няма да си направя блог, защото не искам той да остане самотен, нечетен, недописан.Обречен от несериозен автор и незаинтересовани читатели.И на Мюзик Айдъл няма да се явя.Имам две причини.Първата е, че ме е страх да не бъда жестоко отхвърлена.Аз не мога да губя и нещо подобно ще бъде твърде жесток удар по самочувствието ми.Втората причина е, че ако случайно някак попадна сред избраните, аз няма да знам какво да правя.Аз не съм готова а покажа себе си на хората.Не съм готова да бъда обсъждана, да обличам дрехи, които не харесвам, да бъда принуждавана да променям лицето си, фигурата си.Не ме разбирайте погрешно!Аз обичам сцената. Но моята си сцена! Онази, която подреждам сама, която украсявам сама, на която пея с моя микрофон и го настройвам сама, онази сцена, пред която са хората, които обичам и които крещят името сякаш съм световна рок звезда и биха припаднали за да ме докоснат, а всъщност са на чин разстояние в ежедневието.А какво общо имаше това с писането..?



https://www.youtube.com/watch?v=uv0dCO7Q0m0

Ако не ви е известно, пети януари започна в 12 часа вечерта на четвърти януари, съвсем на време от астрономическа гледна точка.Уви, в моето измерение времето лети твърде бързо.Трудно му хващам следата, а какво остава за опашката му – гола и проскубана от дърпане преди години.

Започвам дните си с лягане. Така сторих и на пети януари. Но пети януари беше намислил друго.
Безсънието ме навежда на мисли.Противоречиви мисли.Пети януари ми донесе мисли за миналото.
Миналото може да бъде два типа.Първото минало е онова, което можеш спокойно да загърбиш, без угризения и отражения в настоящето.Второто минало е онова, в което си имал глупостта да оставиш нещо.То спъва настоящето ти и покрива бъдещето ти със сива индустриална мъгла докато не се върнеш в него и не го излекуваш или разрушиш до основи.
Пети януари ми припомни, че имах лекомислието да оставя сърцето си в миналото.Да го заключа в чуждо тяло и да скрия ключа дълбоко в слоевете на мозъчните си кутийки.

Беше време да проведа един отдавна отлаган телефонен разговор.Той ми донесе сълзи.Заспах.

Събудх се в 4, с ужасяващо усещане, че забравям нещо много важно.Седнах в леглото, изплаших се от черното яке на закачалката и забравих защо се бях събудила.Заспах.

Алармата обяви една от онези сутрини, които не искаш да ти се случват.Беше 6 : 10 ч.Погледнах се в огледалото.Душевните ми терзания през нощта имаха навика да се изписват на лицето ми сутрин.Направих си кафе.Не го изпих.Взех си банан.Не го изядох.Беше ми студено и не исках да осъзная какво иска пети януари от мен и какво искам аз от пети януари.
Закъснях за училище.

Бях се опитала да забравя, че обичам. Защото се бях изплашила. Не е лесно да обичаш. И ако това беше да обичаш, аз не бях обичала преди. Пети януари ми припомни, че не можеш да обичаш днес, а утре не. Защото миналото пази всяка твоя дума, стъпка, тон и жест. И помни къде и у кого забравяш сърцето си. И никога няма да ти го върне, ако не се осмелиш да се обърнеш назад сам, да го изтръгнеш от оплелите го корени и тогава да продължиш напред. А понякога е по - добре да останеш в миналото. Защото обичаш. И защото да обичаш не е лесно.

"-Мислиш ли че веднъж се обича, Жу???
и кого обичаме всъщност-този който е пред нас, или това което той предизвиква в нас???
-Кажи ми???"

Нима някой може да бъде толкова дяволски прав?
Понякога ме плаши с нещата, които ми казва.Твърде реален за да бъде просто виртуален.Един фантом с много имена, няколко души и едно лице.Той би могъл да обсеби съзнанието ти до краен предел без да узнаеш и капчица за неговото.
Как ли изглеждам в неговите очи?Дали пораснах през всичките тези писма?Дали ме накара да мисля за неща, за които не съм подозирала, че ще мисля? Дали се научих да мисля?


https://www.youtube.com/watch?v=Ns8KOmdoHOQ