Бръмбарите в главата ми

Аз съм в тази златна среда, която се нарича посредственост. Не съм нито умна, нито тъпа, нито слаба, нито дебела, нито амбициозна нито твърде мързелива, нито нещастна, нито щастлива. Понякога омръзва. Особено, когато не знам какво искам и какво ме прави щастлива. Да приемем, че рисуването ме прави щастлива. Сега рисувам ли? Не. Изливам си глупавите мисли в бялото поле за мнение. В реалния живот не бих могла да направя това толкова добре, защото или някой ще ме прекъсне, или аз ще се самопрекъсна по някакъв начин. Или просто не биха ме изслушали. Приятелите също би трябвало да ме радват. Е, днес излизах веднъж, беше най-скучното ми излизане от месеци. Към осем ще изляза пак, с нежелание приех и горе-долу ми е все едно. Предполагам, че и парите носят някакво щастие. Не знам със сигурност, не съм разполагала с много пари. Имам нужда от тях, въпреки, че не могат да ми донесат нито здраве, нито красота, нито ум или талант. Някой биха казали, че цялото това "средно" състояние идва от това, че съм лигла. Така де, не съм се родила в бедно гето в Индия, нямам недъзи и не съм твърде глупава. Отново съм по средата и нямам воля да променя това. Не мога да се променя, да променя отношението си към света, способностите си или тялото си. Искам да си седна на мястото, да науча английски перфектно, да кандидатствам в чужбина, да си намеря работа и по възможност да не тъгувам по всичко "българско и родно". И съм почти сигурна, че това няма да стане. 'щото все пак това съм аз.

Литературата е много специфичен предмет (както и математиката, но поне по нея няма задължителна матура). Не е лесно в полузаспало състояние да пишеш километрични разсъждения върху 4 куплета от нещо, което ти е толкова чуждо (лято, поляни, път, спокойствие, сън, etc.) Ама така де, няма време, бързайте, ще държите матури, имате още 52312 произведения, какво си мислите вие? Стигаме до там, че учителката вика по нас, едва смогваме да записваме всяка нейна дума и ни е толкова скучно, че превръщаме стиховете на Пенчо Славейков в песента за икебаната. А къде остана вникването в смисъла? От една страна учителя диктува мислите на никому неизвестен литературен критик, а от друга ние обръщаме всичко на гавра.
А мен ме боли главата за първи път през тази година, утре пак ще съм без домашно по литература и изобщо не знам защо и какво пиша. Имам чувството, че само аз се бунтувам така и колкото повече ми наливат дълги изречения в главата, толкова повече се разширява отвора, през който изтичат (знанията, не другите неща). Освен това затъпявам, английският ми се е влошил, няма с кой да си кажа и две думи, а и всичките ми теми за разговор се свеждат до училището. :/

Обзета съм от пролетна умора, апатия и мързел... така де, нямам желание за нищо, не ми се рисува изобщо и се срамувам от себе си. Освен това в 10 часа искам само да си легна, режимът ми тотално е бъгнат от ставането за даскало
Ама пък слушам супер яката музика :Р И си взех супер яката шарена пола за 2 лв от секънд хенд о.О
Не, наистина, ужасна съм. Даже и книги не ми се четат. Прочела съм около 20 страници общо от началото на ваканцията. Превръщам се в тъпо, бездушно и мързеливо същество. И пак си оставам само с неосъществените планове. Тъжно, но истина - колкото и да ненавиждам училището, ваканциите ми се отразяват зле :/

Толкова е яко да ти казват в очите (добре, откровен скайп чат), че не държат на теб и си пишат с теб, защото няма с кой друг... хъх, да, сигурно много хора биха ми казали същото, ако бяха достатъчно откровени. "С теб си пиша, защото си ми кошче за душевни отпадъци, с теб излизам, защото живееш наблизо, с теб ми е по-добре, отколкото когато съм сама на компютъра" - да, точно това си мислят...
Някакво гадно задоволяване на потребности за общуване... а аз се чудя, защо с никой не съм напълно щастлива и защо отношенията ми с хората са на периоди - ами защото и аз търся същото в тях, да! И живота е безсмилен и никога няма да имам някой, който да е нещо повече. Какво ли търся изобщо? Понякога даже би ми доставяло удоволствие да съм предана, да служа на някого едва ли не, да давам всичко за някого... стига да получавам благодарност. Най-простото от всички. Просто имам нужда да чувам, когато някой държи на мен и му е приятно с мен, аз самата обичам да го казвам.
Не.
Скучна съм. Обикновена съм. Нещото, от което винаги най-много съм се страхувала. Прекалено лесно се привързвам, разкривам се, а човека отсреща е "ъ-хъ, мхм, може би, май да".

ПП: През целия си дълъг и прочувствен пост говорех за "приятелството" и отношенията ми се хората като цяло, не за любови и тем подобни...

Слушам приятно трип-хопче и допивам зеления чай с лимон, от който ме обливат горещи вълни... нямам търпение вече да е утре и да си стягам багажеца за Плачковци. Или направо вдругиден, да седя на въображаемата пейка пред въображаемата къща, да гледам въображаемата планина, да говоря с Яна или да чета книгата, която тя така усилено ми хвалеше. Нда, още малко остава до тогава. Пф, не съм пътувала с влак от точно 10 години... та аз почти не пътувам, за което определено съжалявам.
А после... о, после ми предстои една седмица на бездействие, нервничене, пазаруване и приготвяне на багажа за Москва. Обаче сегашната ситуация там е плашеща... дано, дано се оправи всичко, не искам да нося противогаз 20 дни, или пък да се провали пътуването, което чакам от март и за което мечтая от 4 години :/
А, между другото, това е гениално <3

Следобедно слънце и жълтеещи листа.
И след 4 дни по това време ще съм в 10 милионната Москва.

Ох, смазана съм, убита, с все още заглъхнали уши и вкус на водка в устата. Не, всъщност водката я пих у дома, в Русия го раздавах доста примерно. Още в главата ми е каша - има шумно бързо метро, което повлича хората, има огормни сгради и 20 етажни панелни блокове, има шарени църкви, сърпове и чукове по сградите и един куп други неща. И забравям горния си пост, отказвам се от хора, чието име започва с буквата "В" :/
И ще се напия преди 15 септември. И ще трябва да изпровождам първолаци за последния ми първи учебен ден. И София ми изглежда толова малка...

Това момиче е толкова оганичено... просто ме изумява. Един ден й се възхищавам, защото е умна, защото чете много и защото е добър психолог по отношение на другите. А после започвам да я мразя, защото е кон с капаци, адски комплексирана е, прави се на малоумна, лъже, приписва ми чужди думи ии просто ми се иска да я блокирам и да нямам нищо общо с нея. После ми се хили в училище и всичко е както преди, все едно не сме способни да си кажем нещата, които сме си казали предишната вечер. И умишлено не отговаря на въпросите ми. И мисли като 5 годишна. И още много и-та. И чете само едни и същи книги... и слуша една и съща музика, и дори не гледа филми и нямаме нищо общо.
Ама е някакъв феномен. Всеки, който си е писал с нея, може да потвърди думите ми.
А ако тя види това, което написах за нея току-що, би казала: "Значи аз съм тъпа и ти досаждам. Чао. Предлагам никога повече да не си пишем". Никакви наченки на мисъл. Сякаш не сме си писали толкова часове и не се познаваме толкова добре и не съм й казвала мили неща, които наистина мисля. И никога нямаше да ми стане толкова противна, ако не беше започнала да ми навира недостатъците си в лицето и да ме кара да потвърждавам.
Не си нито грозна, нито тъпа, просто си ОГРАНИЧЕНА и не ми пука, че никога няма да видиш това, защото не влизаш в каквито и да било форуми. Имам нужда да си излея гнева по теб някъде, а приятелите ми знаят колко болна тема си ми и са се сблъсквали с всички неща, с които и аз. Чао.

Ех, дванадесети клас... Изпитвам нужда да се оплача, че единия от двата ми учебника по история е с дебелината на Властелина, като в същото време е голям формат и без нито една картинка. Само текст. И тежи над един килограм, сигурна съм!
А днес по програма имах четвърти, пети, шести и седми час история... друг е въпроса, че е неучебен ден и не успях да усетя прекрасната програма за деня ;д
Да, болезнено е в 12 клас и като ни започнат входните съвсем ще го усетя. Да не говорим, че вече съм длъжна да седя по 8 часа на рисуване всяка събота и неделя... и че от толкова пътуване това лято съвсем забравих да рисувам.
Иначе днес ми беше учудващо хубав ден... ахах, няма да имам друг свободен ден сигурно до ноември...
Тегаво е. Ще му мисля тепърва. Засега нямам нито муза, нито мотивация, нито време, нито нищо. Но ще се оправя.

Sometimes there's so much beauty in the world I feel like I can't take it, like my heart's going to cave in.

Да, днес съм щастлива, просто ей така, без причина. Не се е случило нищо конкретно, бях на уроци около 7 часа, рисувах си, мислих си разни нещица, наблюдавах, анализирах, попивах, мечтаех и т.н.
И после се разхождах. Сама, по любимата ми улица. А като се прибирах имаше красиво небе и красив залез и най-красивата картина в Ермитажа не може да пресъздаде това усещане
И не ми пука, че утре съм на скапано училище и имам скапано входно по история, че не мога да трая повечето си съученици, че нямам време за нищо и т.н.
И знам какво искам да кандидатстваам ^^ Така де, избрах си втора специалност.
И не ми се стои на тъпия компютър, защото по скайп пак ще ми се лепне онази депресарка и ще искам да си режа вените... пф, аз искам и да споделям, не само да изслушвам... мен няма кой да ме изслуша, а ти само ме заливаш с проблемите си...
А това беше първия ми изцяло позитивен пост в тази тема (: