Мои неща

Ето мои неща, които съм писала в различни моменти.

Кървав меч

Кървав меч пробожда сърцето,
То плаче с кървави сълзи.
И помни то за любовта голяма
Породила днешните лъжи.

О, измамнице! Любов голяма!
Не съди ти нашите лъжи,
Защото на най-голямата измама
Майка стана ти!

---
Една стрела

Една стрела изстреля Купидон,
от своя златен лък,
и улучи ме в сърцето
от първия път.

Уцели и тебе,
но със другата стреа,
и обрече ме навеки
да бродя в самота.

---
Огнено страдание

Една роза пламти
с червено сияние,
един спомен гори
в огнено страдание.

И любовта пламва,
и сърцето гори
в сладката мъка
на нашите мечти.

Любовта ще угасне,
сълзите ще заблестят
и с болката заедно
те ще изгорят.

---
Когато на света има човек, който те обича
вярва в теб и не те отрича,
докосни го с ръка, прегърни го
и се усмихни: заслужи го!

---
Когато на земята в миг падне звезда,
за миг проблесне и озари света,
една малка душа угасва завинаги
и си отива от света.

---
Сама

Когато на ссвета си сам-самичка,
а сърцето ти студено е кат лед,
с невиждащ поглед гледаш всички,
сякаш невидима стена разделя ги от теб.
А когато те попитат "Що си? Как си?",
пак отвръщаш студена като лед,
че нямаш нужда от закрила
днес и занапред.

---
Заради теб

Заради теб, вече не обичам.
Заради теб, не се доверявам на никого,
И най-малко на приятелите ми.
Защото вечно няма и никога няма да има.
Заради теб, се отричам от всичко,
От теб и от другите, които съм обичала.
Защото ти ме нарани, не искам да го направят и те.
Защото, те обичам по-силно от живота си,
И нямаш идея колко тъгувам сега по теб.
Защото, ми липсваш повече отколкото би ми липсвал
Въздуха, който дишаме.
Защото, пиша тези редове, с надежда, за покой,
С надежда за живот без болка, макар че го няма.
Остана ми само един въпрос към тебе...
Защо си отиде? Нали ме, обичаше и ми беше приятелка,
Защо си отиде, каква е причината?
Останах сама под дъжда, сред бурята и виелицата.
Сама, сама... заради теб.

---
Ела при мене и завинаги остани,
Ела при мене и не си отивай ти.
Недей да бягаш, о не можеш да избягаш.
Връщаш се към мен със същото желание,
А в очите ти пламти пламък на омраза.
Разпалва се и после ме изгаря,
Във болката на изпепеляваща ти омраза
Умирам аз с последен вик
„Остани! Не си отивай ти оттук!”.

***
Имам и още, но тук пуснах почти всичко. Другите друг път. XD Искам да кажа, че повечето от стихотворенията ми имат посвещения, повечето са на приятелите ми. Или по-точно на приятелите ми, които... са си отишли от мен може би. Може би само стихотворението Заради теб е посветено на приятелка, която все още ми е приятелка. За него също така знам, че рима няма... Ама тогава не ми беше до редени на рими. сториха ми се прекалено жизнерадостни до ситуацията. Само стиховете, в които се говори за любов не са посветени на никого, тъй като човекът още го няма... макар да се надявам някога да се появи (тук визирам Една стрела, Кървав меч, Огнено страдание и това последното, дето си няма име).
е, ще чакам коментарите ви.

Ето още един мой разказ.. пресен от снощи. XD Извинете за втория пост, но горния стана много голям.


Пушех. Всъщтност и до сега не мога да кажа защо ги спрях. Може би, защото да си на петнайсет и живота ти да е обвързан с запалка и кутия цигари не е много забавно. Но не смятам, че това вече има значение. Не и сега.
Та... мислех да кажа защо започнах да пуша... Беше тежкарско... По-дяволите колко тежкарско бе да извадиш кутия цигари от задния джоб на дънките... Да запалиш, а после... после да бълваш дим като дракон. Колко тежкарско беше да офейкаш от час по физика, да се натикаш в някой мръсен ъгъл на даскалото и пак да драснеш кибрита, да направиш още една крачка към края.
Аз правех всичко това. И ми харесваше. Страшно ми харесваше да бъда от готините момиченца с много тъмен грим и много хубави дрешки, които всички момчета харесват.
Пушех. Редовно ходех там, където ходехме всички наперени. Всички готини, всички, които бяха харесвани и обожавани, бленувани и обичан ден и нощ.
После нещата се объркаха. Разбирате ли, не бях предвидила нищо. Не бях предвидила болката, която може да последва... Не бях предвидила... какво ще кажат другите и как от бленувата, сладка красавица ще се превърна в човек, живеещ единствено заради поредния фас.
Сега не пуша. От две години, пет месеца, три седмици и четири дни не съм запалвала. Не съм вадила цигара от кутията. Отказах се. Не беше трудно. Една сутрин просто станах и казах, че това ще е последната цигара, която съм запалила. Извадих я от кутията, драснах клечка кибрит и вдишах аромата и. Изпуших я с удоволствие. С удоволствието, с което съм пушила винаги, с което съм запалвала всяка една проклета цигара. Вдишах за поледен път и изгасих фаса в пепелника. Една сълза се стече по бузата ми. Нямаше за какво да тъгувам, в крайна сметка това бе отрова, но се бе превърнала в част от живота ми. Всъщтност бе самият ми живот. В тази сутрин пуших за последен път.
Сега не съжалявам. Мога да кажа, че съм по-щастлива от преди. Вече не ме смятат за малката госпожица Красота, не съм и популярна. Превърнах се в част от всички, но смятам, че така е по-добре. Имам приятел, когото обичам, имам и нещо, което никога не съм имала докато пушех... имам истински приятели. Не че преди нямаше хора, които да ме смятат за невероятна, но те по-скоро ми бяха „дружки по съдба”. Сега има хора, на които мога да рачитам и които могат да разчитат на мен.
След час става 00:00 часа. И се навършват две години, пет месеца, три седмици и пет дни през, които не съм запалвала цигара.

Ангелче,това последното много ми харесва,особено краят.По действителен случай ли е писано?

Не е по действителен случай... Но в крайна сметка много хора пушат просто, за да са като другите и в опследствие може да стане ужасен навик.
То и аз не пуша, ама така ми дойде музата.

Додо мое, много добре знаеш, че не съм пробвала.
Колкото до часа по физика... От физическо кой бяга... в смисъл много хора бягат, но аз исках да е нещо по-сериозно... Няма никаква връзка с ненавистта ми към физиката *гледа надолу и се усмихва смирено*.
Радвам се, че ви харесва.

Олеле, стихотверенията ти са много хубави, а разказчето е много въздействащо. Сякаш е писано от някой възрастен, браво (: !

Мързи ме да пиша нанова, за това си цитирам мнението от един друг форум .Вие кажете каквото имате да кажете.

Цитат :

М... Скоро не бях писала нищо. В смисъл след като написах разказа за пушенето изпаднах в нещо като... ъ, не знам. сън. Но напоследък ми се слуват такива простотии, че, ако не пиша и държа всичко в себе си ще трябва да ме затворят в лудница. Имам впредвид, че на два пъти исках пергела от една приятелка.. е, не беше, за да чертая хубави кръгове.
И така днес сутринта приключих с Мизъри на Кинг и поисках да напиша повест. Не роман, знам че няма да мога, а и искам да свръши в един точно определен момент. моментът заради, който го започнах въобще. Все още не съм измислила заглавие, знам само че пръвите три-четири глави ще бъдат под името "И аз мога да разпусна коса... И съвсем скоро ще се убедите в това.".
Ето първата глава.

От „Болка след полунощ”
Боли ме. Боли ме душата. Странно звучи. Наистина адски, вбесяващо странно. Но ме боли. Боли ме заради изгубените приятели, заради изгубеното дворие, заради изгубените обещания, заради изгубените клетви. Заради всичко ме боли толкова, толкова много. Боли ме заради онази вечер. Не не искахме да става така. Просто искахме да изпълним последната… стъпка от Плана. Всички го искахме. Месеци обмисляне, месеци на лъжи, на шикалкавене, на лицемерие и интриги. Само заради тази вечер. Заради двучасовата забава. Само за да изглеждаме бляскаво, по-бляскаво от всички други. По-бляскаво от всякога. Защото никой не вярваше, че ние можем да блестим, никой не вярваше, че ние можем да бъдем различни, но най-лошото беше, че никой не вярваше, че аз мога да разпусна коса.

От „Да бъда аз”
Ние действително нямахме за цел да ги нараним. Поне Пати нямаше такава цел. Ние с Чарли, обаче искахме да ги смажем психически. Да ги накараме да си платят за болката. И за лъжите. Просто искахме да бъдем… бляскави. Наистина бляскави. Във очите на всички . Във очите на шестдесет човека. Без значение, че те не бяха пряката цел. Ние просто искахме да искрим в пустите очи на тези образи. Да бъдем факлата на вечерта, да бъдем огънят разпалил страстите. И наистина бяхме това.

Четвъртък, 26 ноември
Размъкнат анцунг. Стари, изкаляни маратонки, небрежно вързана на конска опашка коса.
Не.
Всъщтност беше облечана с анцунг в сиво и розово. До преди няколко дни от него висеше етикет на Адидас и тя бе изключително доволна от този факт. Повечето анцунзи на приятелките и бяха евтини копия на Марката. А нейния беше Истински. Тя беше истинска. Маратонките и, съвсем различни от описаните по-горе, до преди няколко дни бяха стоели на равта в същия магазин. Видя ги и се влюби в тях. Тя трябваше да бъде бляскава. Те трябваше да бъдат бляскави. Косата и вързана на висока, стегната опашка беше причина някои хора да се чудят защо и на нея нямаше етикет, само че с марка „Чарли Шварц”.
Тя стана от компютъра, облече якето, сложи чантата на рамо, извика едно разсеяно „Чао.” и заключи вратата след себе си. Сега вече бе сама с вятъра и студа, с дъжда и мокрия сняг.
Когато пристигна в училище якето и чантата и бяха влажни. Ядосано ги остави на чина и излезе от стаята. Искаше кафе. По принцип най-много изпиваше по някое капучино сутрин, но сега искаше нещо силно. Нещо, което да я върне в реалността. Е, кафето не успя да я върне, но друг успя.
Щом се върна в стаята беше още по изнервена, а когато още от вратата видя тъй позната, чак болезнена за нея гледка, настроението и се влоши още повече.
- Хей, дай да препиша по български.
- Разкарай се. Няма да ти дам.
- Ооо, и защо?
- Защото ще ни хванат, а аз не си играх да го пиша, за да ми пишат двойка. Разкарай се.
- Няма пък. Ти не ми казваш какво да правя.
Сега и без това ядосаната Чарли се разгневи. Не, всъщтност разгневи е слабо казано. Тя бе разтърсена от гняв.
- Ако не искаш да стане лошо не се занимавай с мен. Просто ме остави.
Всъщтност тя съвсем не говореше серизно, не беше нито силна, нито имаше силни приятели. Тя беше сама. Те бяха сами.
- Ще видиш ти.
- Добре, чакам да видя.
Беше смела. Прекалено смела, трябваше да не бъде толкова смела. Той можеше да и направи нещо. И й направи.

Ммм, искам да кажа, че 90% от описаното в тази глава е реално. Разместени са само действията и имената. Знам само, че когато го прочетох на един човек ми казха "Ти автобиография ли си писа, ... Чарли?".

В последното, повестта, имаш добри попадения. Някои изречения са си почти като писани от професионалист, наистина хващат вниманието на читателя. Все пак, мисля, че мисълта ти не е съвсем изчистена, трябва да се насочваш по-добре, иначе става малко хаотично. Но иначе е готино, ще очаквам да прочета какво става натам :Р

А, и се пише всъщност, без т.

Мерси за коментара. Действително на места е доста хаотично и да права си за оная дума. XD

Пускам си стипендансткото есе, горда съм че взех стипендия, не щастлива, горда по-скоро. Горда съм, че показах, че съм нещо, че умея Нещо и че съм много добра в Нещо. Посвещавам есето на всички хора, които някога са си мислели, че не мога да пиша, че не мога да излея себе си на листа. Дано някои от тях някога влязат и го прочетат. За вас, мили мои приятели.

Цитат :

Скрит живот

Най-вероятно има хора, които са много добри в няколко професионални сфери едновременно. Повечето хора обаче са най-добри само в една област. Сферата, в която са насочени моите интереси и в която съм най-добра, е фотографията. За крехката ми възраст аз съм разбрала, че фотографията е дълбоко заседнала в ума и сърцето ми.
Фотография се нарича процесът на създаване на изображения на реални обекти с помоща на светлината. Тя е едновременно теория, техники и методи за съхраняването на видими образи и клон от графичните изкуства, използващ тези техники като средство. Нейната история е богата и изпълнена с многобройни и важни за развитието й факти.
Стиловете във фотографията са три типа: по обективно присъствие, по технологичност и по реализация. В първия тип фотография най-силно ме привлича натюрмортът. Думата идва от френски език и означава „мъртва природа”, макар наименованието и в английския език „прикрит живот” да се смята за по уместно. Това, което най-много харесвам в натюрморта, е композирането на предметите. Важни са и най-дребните детайли, които обаче дават завършеният и ефектен вид на снимката. По технологичност безспорно мой фаворит са макрофотаграфиите – да снимаш даден обект с реалните му размери. По този начин се снимат малките обекти, на които по принцип не обръщаме внимание. Например красивата водна капка на листо, която отразява и разчупва слънчевата светлина, или пеперуда, кацнала на цвета на красиво цвете. В повечето случеи дори не забелязваме тези толкова красиви за снимката обекти. По реализаця моя слабост е художествената фотография. За разлика от пейзажа в изобразителното изукуство, където можеш да нарисуваш детайлите, във фотографията снимката е въпрос на няколко секунди. Именно за това художествените фотографии ме привличат с такава сила.
Освен че фотографията е мое хоби, което ми доставя невероятно удоволствие, ме научи на нещо изключително важно. Чрез нея открих красотата в дребните ежедневни неща. Неприятният на пръв поглед скакалец в очите на фотографа изглежда много по-красив, а малката калинка се превръща в царица, когато я снимаме. Всяко от тези малки неща е единствено, уникално и неповторимо. Когато съм тъжна или потисната отново вземам фотоапарата. Щракването му ме успокоява, а блясъкът на светкавицата хвърля светлина върху мрачния ден и обременителните мисли. Най-тъжният ден може да се превърне във весела игра, когато съм с този мой верен приятел.
Старая се да се развивам в тази област всеки ден. Опитвам се да се усъвършенствам и да постигам напредък. Всеки път, когато науча нещо за себе си се чувствам като откривател, макар много хора вече да го знаят преди мен. За мен всяка нова информация е изключително ценна и се опитвам да я оползотворя по най-добрия начин.
Мнозина смятат, че за една снимка трябва да имат само красив обект, хубав фотоапарат и после остава само да щракнат. Това обаче не е така. Във всяко изображение трябва да е вложено чувство и частица от самият фотограф. Не е важно само това, което се вижда... Важно е и невидимото, скрития живот в снимката, който всъщтност я прави красива.
Писателите описват това, което виждат. Пишат есета, разкази, романи, приказки... Поетите създават стихове, в които изразяват възхитата от заобикалящия ги свят. Фотографите не пишат стихове, не създават романи и приказки, те заснемат онова, което виждат.
Последният излет, на който ходих, ми показа много интересни неща. Това, което ме вплечатли най-много беше една градинка в ценъра на не много голямото село. Там имаше много цветя. Невени, хризантеми, цинии, камшици, гергини. Тази градина беше надарена с безценна красота. Естествено, фотоапаратът ми беше с мен и беше готов да запемети цялата прелест на това място. Тогава се замислих за смисъла на фотографията. Колко открития, колко красота не би била показанана на хората, ако не съществуваше това изкуство.
Всичко и всеки тръгва от някъде: реката от извора, детето от родителите си. След фотографията идват киното и телевизията, но тя не умира. Винаги ще има хора, които да се интересуват от нея, които да и се възхищават. На други е хоби. А трети и посвещават живота си, защото една малка снимка може да покаже едно откритие, факт, лице от историята или красота, която хиляди думи не могат да опишат.