Passive Aggressive

Hello, stranger.
 
ИндексИндекс  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  Вход  

Share | 
 

 anyone anymore

Go down 
АвторСъобщение
heart-shaped box
Агресивен
avatar

Брой мнения : 50
Join date : 23.02.2009

ПисанеЗаглавие: anyone anymore   Пет Мар 06, 2009 11:47 am

Това е нещото, което пиша за да не откача съвсем.
Предупреждение : отвратително е. (точка)

Глава1: Ела какъвто си

Come as u are, as u were, as i want u to be. As a friend, as a friend, as a know enemy.



Слънцето така отвратително много ми печеше в очите, че дори и да не исках щеше да ми се наложи да си сложа слънчевите очила. Нищо. И без това са хубави. Толкова беше топло, по дяволите, винаги е топло когато не трябва. Опитай се обаче да накараш слънцето да пече когато искаш - никога не става, не, то трябва винаги да те прецаква. Владиана и Ицо се влачеха като някакви охлюви. Както винаги всъщност. Всички са толкова бавни. Отегчават ме още преди да са казали нещо. Обаче когато им споменеш скоростта, с която вървят, непременно ти се обиждат и почват скандали. Както винаги. Спрях и свих рамене. Този път нямаше да рискувам. Нали са ми само те тук. Без тях остават дребните и Фина. Как може да съм толкова прецакана.
Ицо, както винаги, пъшкаше. Толкова е дебел. Не знам как може да си понася тялото. Аз не харесвам дори своето, което по всеобщо мнение било добро. Все едно. Та значи Ицо спря и почна да пъшка, ама така едно такова силно, идеше ми да го фрасна или да го ритна или нещо от сорта.
- Защо бързаш така? - пита ме той, докато слънцето печеше и аз вече съвсем прегарям.
- За да стигнем сянка, магазин или нещо от сорта - напомних му мило аз, без да изтъквам недостатъците му. Все пак той не е толкова лош.
Владиана нещо е весела. Майната и, като и е толкова хубаво поне да върви бързо.
- Освен това - допълвам аз - не бързам, а вървя напълно нормално. И ми се яде зрънчо.
Това последното го реших мигновено, та другите останаха като гръмнати. МММм, да, необмислен ефект. Бива ли да са толкова бавни?!
Както и да е, след около 10 минути стигаме до центъра на огромният мегаполис Калофер, мда, това беше ирония. Все едно, градът ме кефи, има хубави улици. Вярно, малко са мръсни, но пък това го прави доста по-близък до моето местоживение. Е, нищо. Поне зрънчото е ефтино. Не съм яла зрънчо от... много време всъщност. Все едно. Поне ще си купя повече пакети.
Както и да е, шопинга свърши, време е за великите стълби на паметника, дето всеки път излизат различен брой. Може би защото редовно се заблесваме да зяпаме Едни-Хора-С-Черни-Тениски. Имаме си оправдание - и те ни зяпат. Въпреки, че нямахме голямо желание да говорим с тях, де. Те веднъж ни бяха целили с клечки. Под "нас" се има предвид Владиана и мен. Даже по-скоро Владиана. Аз всявам респект. Респект е хубава дума всъщност. Трябва да я използвам постоянно.
Та качваме се ние значи на паметника и се настаняваме на Третият Войник. На войниците има сянка. Те всъщност не са никакви войници, ама това нас не ни вълнува много. Помня, че много ми се прииска да се вдетеня (мен това желание постоянно ме преследва) и започнах Великата война с Кроки. Беше супер готино, докато не омазахме всичко със зрънчо и не се усетихме, че Едни-Хора-С-Черни-Тениски идват. Проблемът беше всъщност, че това си беше тяхната територия, а ние се бяхме нанесли неканени. Аз реагирах най-бързо и се плъзнах зад каменният лъв до статуята на Ботев. Не знам дали ме видяха. Сигурна са. Аз не съм кой знае колко веща в тези неща. Ицо и Владяна със сигурност ги видяха. От колко време им повтарям, че са бавни!
Както и да е, нашите хора не отидоха при нас, май даже се зарадваха на зрънчото. Май всички имат вдетеняващ ден неска.
- Ей, Мишо, скии зрънчо! - извика един плешив. Така де, гологлав. Бръснат такъв. Все едно.
Въпросният Мишо всъщност не изглежда лошо. Де да знам, много съм далеч. Май очите му са сини. Уф, не обичам така. Да не можеш да видиш никой както хората от скапаното слънце, хората и растоятнието.
Та този Мишо оглежда мястото на досегашното сражение и не отговаря. Пу. Мълчаливец?!
- Време е да се омитаме преди да са ни видели - прошепнах на Ицо и той ми кимна. Владиана подразбра.
Почнахме да слизаме по паметника, дано не ни видят. Е, явно са доста наблюдателни. Един друг дългокос извика доста силно след нас, така че реших, че не можем да се правим на нечули. Обърнах се раздразнено, а онзи ми се усмихна. Мишо седеше до него и попоказа "знака на хеви метъла". Толкова позьорско. Нищо не казах, отвърнах му. Какво да чакам от един метъл в съвсем малък град?
Този път Мишо беше този, който ни извика:
- Елате при нас де!гледа му се врязваше право в мен. Реших да не го гледам. Другото момче ми
Говореше на всички, но гледаше мен. Харесвах му. Само това ми липсваше. Въпреки всичко кимнах. Отидохме при тях доста бързо.
Докато Мишо ми подаваше ръка ми се наложи да вдигна поглед от протритите си кецове.
Върху личето му ме гледаха най-прекрасните сини очи на света.
От този момент нататък осъзнах, че съм напълно обсебена от него.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://heart-shapedbox-xsidx.blogspot.com/
 
anyone anymore
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Passive Aggressive :: Sleeping with Ghosts :: Personal Creations :: Разкази и Стихотворения-
Идете на: